БИОЕНЕРГИЯТА НА ПЛАСТОВЕТЕ КУЛТУРА МЕ ЗАРЕЖДА ...

Интервю на Мая САВОВА с художника Димитър КИРОВ

Димитър Киров, наречен Дикиро, е роден на 20 май 1935 г. в Истанбул - Турция. Завършва през 1959 Академията за изящни изкуства в София при професор Г. Богданов. Живее и твори в Пловдив.

НАГРАДИ:

1967 - Наградата на град София
1967 - Голямата награда на град Пловдив
1970 - І награда за фреското в Концертна зала в Пловдив
1981 - І награда на името на на Владимир Димитров - Майстора за цикъла картини "Реквием за Самуиловите воини"
1982 - І награда за живопис на Фондацията за спорт (БСФС)
1983 - Голямата награда "Захари Зограф"
1986 - Голямата награда "Злятю Бояджиев"

1987 - Наградата на град Плевен

- Почетен член на групата на японските художници "Ника-Кай"

- Господин Киров, известно е мястото на Пловдив в изкуството на живописта. Присъствието на големите български творци - на Цанко Лавренов, Данаил Дечев, Златю Бояджиев... е оставило тук своята следа. Но през 60-те години Пловдив става известен вече не само с отделни прочути художници, а с цяло съзвездие от нови, млади имена, сред които е и вашето име?

- Да, и по решение на съдбата повечето от тези художници не бяха завършили живопис, а монументална живопис. Една година преди нас - Йоан Левиев, после - Георги Божилов и аз. С нас завърши и Любен Диманов, който от години работи във Франция. Ние се появихме в този град във времето на социалистическия реализъм като възпитаници на проф. Георги Богданов, човек със солидна немска култура, който ни научи на нов поглед върху композицията на орнамента и стенописното изображение. Затова нашите още първи прояви на национални изложби или огръжни изложби бяха бум тогава за българската култура. Ако се разгърне пресата от онова време, ще се види делението - от една страна сме ние, черните овце, проводници на западна култура. Тогава ние трябваше да отстоим, да съхраним своето творческо аз, да не се поддадем...

- Да не се поддадете на какво?

- Ами да кажем - 64-та година три пъти правя покана за изложба и три пъти ми се спира изложбата; 63-та година на откриването на националната изложба министър доктор Петър Вутов сваля две мои къртини от три, сваля на Йоан Левиев, на Георги Божилов, Христо Стефанов и на още няколко души. Труден период беше. Но на едно от обсъжданията в зала "България" - помня го като ден днешен - Илия Петров направи, отричайки ни, всъщност най-блестящата защита. Той каза така: "Аз тези млади хора не ги разбирам, но за мен те са художници." Един от най-големите корифеи на изкуството тогава у нас по този начин призна присъствието на една нова млада генерация.

- Можем ли да говорим, че в този период се създава Пловдивска школа?

- По-скоро можем да говорим за един феномен през 60-те и 70-те години в Пловдив - възраждане на монументалното изкуство след залеза на иконографската живопис поради липсата на култови сгради - църкви десетилетия не са се строили. През 68-ма година, благодарение на твърдоглавия Начо Културата (Атанас Кръстев), който измисли плоскости в Стария Пловдив - слепите калканни стени на някои сгради - цялата група млади творци намери нова форма на изява. Още при строежа на хотел "Марица" направихме първите монументални произведения; после в Концертната зала пред очите на цял Пловдив тогава правих първото мокро фреско в страната - то си беше форма на "хепънинг". Не можем да пропуснем и Пловдивската библиотека "Иван Вазов" - стенописите там са на Георги Божилов, Йоан Левиев и Христо Стефанов.

- Какво е състоянието на тези произведения днес? Има една чудна конница на северната страна на тунела, в подножието на трихълмието... тя е в окаяно състояние.

- Тази конница е мое творение... Полуразрушена е, защото у нас е така - през деня се гради, през нощта се руши. Ето сега водя война с еколозите на община Пловдив и търся намесата на кметството, защото две големи сграфита - едното съм правил през 68-ма година на тема Захари Зограф, а другото през 70-та година на тема Орфей, имат нужда от спасяване. По тях са израсли диви дървета, които еколозите искат да запазят - т.е. да унищожат едно монументално произведение, а да запазят дървета саморасляци. Смешно е да говорим за Месец на културата в Пловдив и да нямаме култура на отношенията към монументалните произведения - едни от първите в България в най-новата ни история.

- Кога се почувствахте за първи път художник?

- Аз не съм се почувствал художник тогава, когато съм бил признат... Още като студенти в трети курс в академията, ние дръзнахме да направим изложби тук, в Пловдив, в Градската художествена галерия на втория етаж, долу по същото време имаше изложба тогавашната Пловдивска група. И тогава имаше спънки - "Как така студенти, пък изложба?" Ректорът на академията Панайот Панайотов ни даде зелена улица: "Нека да направят изложба!" И това беше едно блестящо наше представяне, залог за развитието на българското изкуство. Златю Бояджиев бе първият човек, който ни прие тогава - годината беше 1956. Неговото "хуба-во" ни стопляше душата.

- Като покорите един връх, как продължавате нататък?

* Още през 62-63-та година, след първите си значителни произведения се запитах: "А сега накъде?" Но оттук нататък е пръстът на съдбата. Фаталната за мен изложба беше посветена на 40 години от Септемврийското въстание - 23-та година. В творбите си тръгвах от традициите на иконното изкуство - едно ремарке, погледнато отгоре, обгорени фигури, отрудени хора върху жито, което стои както златото в иконите. Или пък на фон от патинирано злато - червен кон и една паднала обратно бяла фигура - разстреляните светли идеи, които винаги се разстрелват все едно коя година сме. И си казвам - щом не се приемат тези мои работи, по-добре да отида директно в посоката, в която ме обвиняват. И така преминах към моите "ноктюрни" - започнах да търся абстрактно решение в картините си. Така се появи цикълът "Музика", после цикълът "Балет", цикълът "Изгорените икони". Отрицанието на моето изкуство в онзи момент ме накара да се обърна към тези три цикъла и това бе моят спасителен пояс в годините и досега. Аз не им изневерявам, защото човек в годините винаги има какво ново да каже.

- Вие не изневерявате и на близките си хора... Пословична е вашата вярност към една единствена жена - балерината Росалия Кирова, след почти 35 години съвместен живот. Не ви ли липсва разнообразието, както биха се изразили вашите събратя художниците?

- Ами не съм го изчерпил още... (смее се). Не сте ли забелязали - и Салвадор Дали, и Пикасо, а преди тях Мекеланджело и Леонардо - всички пресъздават един тип жена. Роси има много от чертите на този тип. Чрез нея аз съм си намерил най-верния идеал за женска красота, типаж, който присъства в творчеството на велики жудожници. Салвадор Дали в неговата невзрачна на пръв поглед Гала е стигнал до опоетизиране на една обикновена жена, той я хиперболизира и издига до ранг на една светица, на една Богородица.

- Какъв е човекът, застанал сам пред бялото платно?

- Художникът за мен е като монаха в монашеската килия. Само че монахът търси единение с Господа. Творецът е в своята духовна килия, сам е, но никога не е самотен. Някой казваше: "Хората на изкуството са луди, а луд човек не може да бъде сам." Преди три години в София направих изложба "И черното е цвят" и доказах, че и така може да се прави живопис. Учили са ни, че черното не е цвят - но при определена трактовка на живописната материя и черното може да не бъде черно - да зазвучи като цвят.

- Как преодолявате празнотата на бялото платно?

- В ателието си винаги имам готови различни формати бели платна. И когато нещо ми се уреди в главата, търся как ще се проектира най-добре в кой формат. Даже някой път белите платна ме провокират. Ето - последната ми картина е плод на провокация. От дълго време седеше едно платно, голямо - и един ден ме ядоса и му скочих отгоре, ама така, както скача Стефка Костадинова. Човек трябва да има голям тренинг, да е постигнал голяма концентрация, да му е ясно онова, което иска да постигне, и да знае ще му стигнат ли силите.

- Как се чувствате след края на една изложба?

- Няма нищо по-ужасно от гледката на свалени от стената картини. Канапите от картините... те ми действат като бесилки, като обесени хора, защото свършва контактът ти с публиката и ти отново се прибираш в своята килия.

- Често излагате в чужбина. Защо всеки път се връщате?

- Превратна е представата на хората, че човек трябва да работи в Париж - имам пред вид човекът на изкуството и по-специално художниците. Никой от големите имена на френското изкуство не работи в Париж. Освен това аз живея в град с 8-хилядна история, в центъра на античен акропол, около мен няма сиви парижки стени, а цветни силуети на разкошни къщи, потънали в зеленина и тишина. Биоенергията на пластове култури минава под краката ми и ме зарежда - по-добри от тия условия има ли?

- Имате ли любим град?

- Има три града, които имат безкрайната моя обич и привързаност - Истанбул - родния ми град, Пловдив и Париж. И трите града са космополитни. И Пловдив е космополитен, макар да са му малки мащабите. В Лувъра има една карта на Римската империя по времето на Траян. Какво беше удовлетворението ми, като видях, че Пловдив е отбелязан на тази карта, а София и Париж ги нямаше... Затова пък в днешно време като дават метеорологичната прогноза за Европа - съобщават за Букурещ, Истанбул, Анкара, а София и Пловдив сякаш не съществуват... Не разбирам защо нашите държавници и дипломати не обърнат внимание на този учудващ пропуск.

- А коя е днес престижна проява за художниците?

- Днес престижно е да участваш в така наречения ФИАТ - панаир на изкуствата, където се представят световни галерии с определени творци. Есенните изложби в Пловдив за мен са форма на проява на българския дух, събитие, което надхвърли рамките на Пловдив и се превърна в национално събитие.

- Нашите художници "пристигнали" ли са в Европа?

- Нещата винаги имат две страни. Затворената система е затворена система. Имаше Берлинска стена - сега има Шенгенска невидима стена. Поради затворения характер на нашето общество ние не бяхме засегнати от комерсиализирането на изкуството. Онези, които останаха верни на своето изкуство, не се поддадоха на конюнктурни съображения, направиха едно чисто изкуство, което е неопорочено. То е на огромна висота. Когато държавата няма отношение към изкуството, галеристите започват да обслужват обществото и карат художника да се пригажда към вкуса на обществото, което е убийство за изкуството. Затова създаденото в България преди 1989 година е много стойностно изкуство - там, където хората са били верни на себе си. А такива автори в България има много.

- В такъв случай художниците в България нямат причини тепърва да догонват някого и нещо в цивилизована Европа?

- Някои ни вземат за аборигенска страна, смятат, че тук живеят аборигени, които произвеждат само кисело мляко... Когато един западноевропеец или американец дойде в България и се запознае с образци на изкуството - но говоря за непредубеден човек, който не идва с предварителната нагласа на отрицанието - когато такива хора влязат в контакт с нашето изкуство, ами те се побъркват. Разумният българин трябва да знае и да цени онова, което сме създали не само в изкуството, да уважава труда на себеподобния и да не руши. Сега като пътувам из страната и виждам разни селскостопански сгради... като че са им изболи очите като на иконите едно време, без покриви, без стени... като скелети - мисля си, че не ценим себе си, затова и нас не ни ценят. В западните музеи има само западно изкуство, няма ги творците от Източна Европа. С едно изключение само - "Питър Лудвиг Музеум" в Кьолн, един от големите музеи, където може да се види източноевропейско изкуство. Аз смятам, че творбите на Владимир Димитров-Майстора, Златю Бояджиев и други български имена биха били гордост за всеки световен музей.

- Какво дава сили на човек да твори във време на разруха?

- Творецът, който има своя духовен път, не може да търси благоприятно време, за да твори. Или го имаш - или го нямаш. Много по-зле сме били, а може да бъдем и още по-зле. Човек, ако се съобразява с нещо, той ще започне да се съобразява с много неща.

(сп. "Европа", кн. 5-6, 1999)
Източник: България днес