„Иконите” на Димитър Киров не са канонични. Нека ги приемем условно за „религиозна живопис”. С тях той предлага своя собствен възглед за света и живота. Колкото и този начин на самоизразяване да е каноничен за обикновеното художествено творчество, той няма място в богослужението на Църквата. Църквата познава Христа чрез иконата, която тя благославя и освещава (неосветената икона не е истинна). Въпреки всичко, негови мозайки върху стените на една църква – църквата в с. Марково до Пловдив бяха осветени. Тази изява като иконограф, може да се сравни с призванието и служението на свещеника.
Картините на ДиКиро от този цикъл сякаш ни свърза със сакралното в космоса, а „Изгорелите икони” извикват непознато чувство на страх от опълчването срещу тази сакралност. Те са един глобален антропокосмически преход към нещо принципно различно в духовно-материалното битие на човека.